Много са държавите и градовете, които си преписват измислянето на днешния сладолед. Но основният въпрос, който би трябвало да си зададем е, може ли изобщо да говорим за конкретно изобретение. Ледът и снегът са били част още от всекидневието на античния човек, търсещ начин да консервира храната си за колкото се може по-дълго време. Но за да сложим край на вечния спор, кой е измислил сладоледа ще се опитам да перифразирам Улисс, който обръщайки се към гиганта Полифем, искайки да узнае неговото име, изкрещява: “Никой, казвам се Никой!” И ние днес, имитирайки го ще кажем: Много са и “никой” наистина никой не измислил днешния сладолед…

Изглежда , че индийците научават от китайците изкуството да запазват храната си, замразявайки я. По- късно те предават това умение на персийците, които от своя страна го разменят с Арабите. Гърците, завладявайки Персия, асимилират традицията и започват да откриват различни начини, чрез които да запазват снега през лятото. След това идват Римляните, които завладявайки Гърция  автоматично наследяват този традиция…

Хипократ пише, че студените напитки, не са добре за здравето на тялото, което по природа е топло.

Александър Велики по време на своята власт заповядал да бъдат издълбани огромни дупки в земята, където през зимата се събирал сняг, който служел през лятото за да охлажда и регенерира войската. Именно той най- вероятно е измислил замразените плодови сокове.

В разкопките на Помпей учени откриват (т.н thermopolia), места, където през зимата сервирали топли напитки, а през лятото ледени плодови сокове с мед (т.н idromele).

Чак през IX, когато арабите окупират Сицилия и Андалусия,  нещата започват да придобиват по- съвременна форма. Така се ражда сорбето-гранита, разбира се без наличието на  тръстикова захар. Единственият познат подсладител по онова време е медът, което само по себе си обяснява, че все още сме много далеч от структурата на съвременната гранита.  Още римляните консумирали замразени напитки с мед, но нямало как да се получат ледени кристали, дори с много ниска температура, т. е това, което било познато по-скоро наподобявало замразен плодов сок, но не и сорбе.

И докато в Европа Средновековието е период на въздържание и креативни табута, то в Ориента продължават да правят редица научни открития, едно такова е именно замразяването. Още египтяните знаели, че покривайки амфорите с мокри кърпи и правейки вентилация наоколо, задействали процесът на охлаждане. Арабите, обаче, открили че морската сол, има обезледяващи свойства. По този начин можем да бъдем сигурни, че преминаването от леден сок към сорбе или гранита се появило именно в Сицилия, благодарение на Арабското владичество. Там географската ширина била идеална и давала всичко сама по себе си. Морска сол, сняг от Етна, изобилие от плодове и разбира се тръстиковата захар, която не била позната на местните преди нахлуването на Арабите.

Едно историческо проучване в Андалусия обяснява завинаги етимологията на думата сорбе. В един документ от 1984 в Париж става ясно, че коренът sh-r-b идва от арабски и означава сироп. И до днес в Испанския е останала думата shrab, с която се обозначава виното. Както си представяте терминът сорбе, индикира не вече течност,  направена от сняг, плод и мед, ами сироп от захар или мед, получен чрез варене, различни билки и плодове.

От този момент нататък се ражда базата за съвременното сорбе.

В Андалусия го приготвяли с ферментирали билки или вино, днес познато като Малага. Един испански учен от Толедо споменава през XIв.

Сорбетата са направени, за да освежат духа, успокоят нервите, реагирайки в синхрон с всички вкусове и ароматизирайки цялото тяло.

Можем да кажем категорично, че днешното сорбе е измислено от арабите, но без Сицилия и Андалусия това не би било възможно, защото историята е безкрайна асимилация на култури.